Да нарушиш тишината… да бъдеш или да не бъдеш… гей

Срещнах Хуан преди 9 години в една удивителна църква в Калифорния. С него ме запозна Флойд – добър приятел и човек с огромно сърце. Историята на Хуан ме плени не само, защото в нея има много драматизъм и обрати, а най-вече заради огромната и трайна промяна в живота на това момче. Той е истински пример за мен. Публикавам историята на Хуан с негово лично разрешение.

Да нарушиш тишината

Трудно е да се говори или чете за болезнени или неудобни въпроси. Понякога се чувстваш така, сякаш няма кой да те чуе, сякаш дори никой не го е грижа за теб. И даже понякога да се чувстваш самотен, моля те, помни, че други са преминали през същите тежки проблеми, с които сега се сблъскваш. Знай, че не си сам.

За мен не е лесно да споделям историята си. Но осъзнавам, че трябва да разчупя кръга на тишина, който ме държеше вързан. След като започнах да споделям с някои доверени приятели, намерих мир. Сега знам, че утехата, която получих от Бога и Неговите хора е същата утеха, която ще е в състояние да помогне и на други.

Растейки като дете, аз постоянно се нуждаех от много внимание, но чувствах, че родителите ми не ме разбираха, а и не искаха. Бях едно от шестте деца в семейството, така че знаех, че родителите ми си имат достатъчно грижи, но дълбоко в себе си аз се чувствах пренебрегнат и незначителен. Бях много чувствителен и това не се харесваше много на татко. Не можех да се вместя в критерия, който баща ми беше определил за мен. Бях на пет години, когато често избягвах до семейната овощна градина и се оставях на въображението си, играех си след дъжд, когато можех да намеря локви вода. Също наблюдавах различните видове птици и дребни насекоми, които бягаха насам – натам по каньоните и долините на мръсния под на моята площадка. Едно от любимите ми занимания беше да си играя с гущери и бръмбари. Измислях им имена, слагах им връзки и ги развявах като хвърчила.

Една сутрин един момче се доближи до мен в овощната градина. Сигурно беше на около 16 години. Беше ме наблюдавал за известно време и ме попита дали може да играе с мен. Поговорихме си малко, търсейки гущери. Живееше в квартала, така че знаех името му. Няколко минути по-късно той ме извика да го последвам през дърветата до една малка барака, скрита в овощната градина. Без да се колебая бързо тръгнах след него, развълнуван най-после да имам другар в игрите. Това, което се случи след това е като ужасен кошмар.

След като стигнах с него до бараката, той започна да се разголва пред мен и след това ме притисна. Спомням си как гледах през липсващите дъски на стената, опитвайки се да си се представя в къщи или някъде другаде, но не и там. Не исках да съм там, а желаех това, което се случваше да спре. Той ме заплаши, че ако някога спомена на някой за това ще каже на родителите ми, че всичко е било по моя вина. Тъй като не можех да измисля нещо по-добро, аз му повярвах и много години на никого не казах нито дума за случилото се. След това се чувствах толкова засрамен, мръсен и вътрешно се страхувах. Бързо избягах от бараката и се покатерих на едно дърво, където явно съм заспал. Събудих се след като чух някой да вика името ми – беше баба ми.

След инцидента промених отношението си към хората. Все още жадувах за близостта на собственото си семейство, която никога не намерих, затова започнах да си търся добър приятел извън семейството. Отчаяно се нуждаех от някого, който да ме изслуша или да ми обърне малко внимание. Намерих си такъв приятел и насочих към него всичките си емоции, време и енергия. Най-накрая бях чут, поне за малко. Не знаех много добре как да общувам. Показвах чувствата и нуждите си твърде много, за да бъда добре разбран дори и от приятеля ми. Той скоро се отдръпна от мен и ме остави да се боря с ниското си сомочувствие. Не можех да споделя тези чувства с никого – мислех, че са грешни и по някакъв начин перверзни. Всеки път, когато се опитвах да постигна нещо, което ми беше приятно, баща ми ми казваше колко по-добър е брат ми. Опитвах всичко, което брат ми правешe, но ужасно се провалях, което още повече засилваше мрачните мисли, които имах за себе си. Тагава реших да опитам танци, драма и музика. Но татко винаги беше твърде зает или много изморен, за да дойде на моите рецитали, концерти или училищни пиеси. Това, което влошаваше нещата, беше времето, когато той и дядо ми се присмиваха пред другите роднини.

Докато всичко това се случваше, други в мен започнаха да се пораждат други усещания. Тялото ми започна да се променя и развивах много силни чувства на ярост към баща си. Спомням си как прелиствах страниците на един семеен албум и се чувствах и уплашен и разярен от снимките на баща си. И все пак, в същото време, копнеех да бъда обичан от него.

Бях девети клас, когато за първи път имах сексуален контакт с по-възрастен мъж. След това се чувствах объркан и поразен. „Дали някога отново ще бъда същият?“ Мисълта да съм гей през останалата част от живота си остави болезнена рана в мен. Първоначалното силно желание в мен да бъда обичан от татко, сега се превърна в желание и нужда от любов и сексуална близост с други момчета. Бях наистина изплашен, объркан и още по-засрамен от себе си.

Един ден, докато чаках на автобусната спирка, срещнах мъж на име Дейв (това не е истинското му име). По това време аз бях на 16, а той на 30. Почти веднага се сближихме емоционално и скоро се увлякохме. За да прекарваме време заедно, аз спях навън в семейната каравана и се измъквах, когато всички вече спяха. Това продължи доста време, докато една нощ не ме хванаха. Баща ми беше толкова ядосан, че ме спря от училище и ме наказа сурово. Беше ми наредено да си намеря работа и в крайна сметка бях изпратен обратно в Мексико да помагам в семейния бизнес.

Записах се във вечерна гимназия и се опитвах да убедя родителите си да ми позволят да се върна обратно в къщи, предлагайки им сам да си платя пътните. Успях да се срещна с Дейв и той ми плати самолетния билет до вкъщи. Щом се прибрах, аз и Дейв се събрахме отново, но скоро след това се разделихме, защото той започна да се вижда с други мъже. Дейв се зарази с HIV, който напълно се разви в СПИН. Той се нуждаеше някой да се грижи за него. Въпреки че не знаех как правилно да се грижа за него, правех каквото можех. Ходех да пазарувам, купувах лекарствата и помагах за почистването на апартамента му. Старите познати чувства на страх пропълзяваха отново. Исках да плача, но чувствах, че трябва да бъда силен, за да не го навеждам на мислите за неизбежната му смърт. Дейв вече беше толкова зле, че не можех повече да се справям. Той се нуждаеше от помощ, която не можех да му окажа. В действителност, аз също отчаяно се нуждаех от помощ. Така, че се обадихме на семейството му.

Семейството му беше сърдечно; отнасяха се към мен с уважение. Аз и Дейв планирахме последната си ваканция заедно в Мексико. Два дни преди деня, в който щяхме да се срещнем в Мексико, той почина от СПИН. Остави завещание на мое име, но адвоката ме изигра и взе всичко. Никога не получих нещо от апартамента; когато се върнах беше празен и свободен: Дейв го нямаше, дрехите ми, а също и котката ми, Бени. Не беше останало нищо, освен празнотата и самотата, която ме преследваше от години.

И тогава започнах да посещавам нощните клубове, като посещенията ми зачестяваха с моя нов кръг от приятели, луди по дрогата. В началото отхвърлях предложенията, но по-късно започнах да купувам наркотици, за да мога да ги предлагам на приятелите си. Около мен имаше повече приятели, когато имах наркотици, но това не ме интерисуваше. Мисълта за загубата на Дейв скоро ме накара да се отдам на дрогата. Чувствах, че принадлежа на клуба на избраните. Бях млад, привлекателен и печелех хората около себе си, получавайки много внимание. Това продължи с години. Пристрастяването ми към наркотиците ме обземаше изцяло и това ми се отразяваше отрицателно: пропилях добри възможности за работа, а също и ценни приятелствата. Бях много объркан и се срамувах да помоля семейството си за помощ. Накратко, губех контрол; живота просто ми се изплъзваше.

Стремглаво се спусках по този хлъзгав склон и реших да потърся някой друг, който да запълни празнотата. Точно тогава в живота ми се появи Били (това не е истинското му име). Спрях да пия и започнахме връзка, която трая три месеца, след което той започна да се отдръпва от мен и да се вижда с други хора.

Чувствата на отхвърляне ме оставиха толкова празен и наранен, че прибягнах отново към единственото нещо, което беше болезнено реално за мен: наркотиците и нощните клубове. Връзките станаха за мен като входна врата, идваха и си отиваха през цялото време. Били се появи отново и остана за четири години, през които ние обсъждахме възможността да се откажем от хомосексуализма. Преживяхме нов духовен интерес и глад и той отвори Библията и започна да чете. Скоро той загуби интерес към връзката, която аз чувствах, че винаги съм се опитвал да спася от унищожение – малкото любов, която имахме. Споровете винаги завършваха по един и същ начин – с обещание следващия път да се справим по-добре. Бях много изморен, изтощен и най-накрая се предадох. Интересът ми към надеждата за нов живот се увеличи, защото нямаше къде другаде да отида. Бях тук – на дъното. Това в крайна сметка ни доведе до това, всеки от нас да тръгне по различен път. Още веднъж се почувствах самотен и пуст. С болка протегнах ръка към Бога чрез молитвите си с осезаемата нужда да бъда чут от Него. Никой не ме беше учил как да се моля – думите сами излизаха от устата ми, а Бог вършеше останалото. След това помолих за помощ по-големия си брат, който беше християнин. Той ме изслуша, след това отговори на въпросите ми и се грижеше за мен, докато ми говореше за Божията безкомпромисна любов. Той беше добре настроен към моите приятели и искаше просто да ни помогне. Осъзнах, че трябва да стана сериозен в отношението си към Бога и да открия дали е възможна промяна в хомосексуалния живот.

Спомням си безбройните неспокойни нощи и викове към Бога, докато взимах наркотици. Това бе всичко, за което живеех. Дадох воля на чувствата си. Все повече и повече се молех на Бога, че ако ще го следвам, се нуждая Той да премахне пристрастяването ми към наркотиците. Бог чу вика ми! Той започна да ме води при хора, които Го познаваха. Надеждата ми започна да се превръща в реалност – най-накрая пробив. След 10 години виждах изход.

Шест месеца по-късно срещнах Флойд. Той беше прекъснал начина си на живот като гей преди много години и сега помагаше на други да направят същото. Бог ме изведе от вредната, деструктивна среда, в която бях живял с години и ме въведе в предизвикателната, но изпълнена с мир и любов християнска среда. Въпреки че знаех, че това беше за добро, ми бе трудно да спра да взимам наркотици и повече да не вися по нощните клубове. Навиците умират трудно, а някои навици по-трудно от други. Благодарение на Бога и моя Спасител Исус Христос, сега принадлежа на една страхотна църква. Имам напълно нови преживявания. Бог ми даде нова работа: служа на ръководна позиция във фондация, която помага на хора, които се борят с хомосексуален начин на живот. Не е ли велик Бог! Открих, че е добре да съм открит и искрен относно чувствата си и това, което става в моя живот. Сега, повече от всякога съм близък със семейството си, особено с родителите си. Прерастваме в едно по-любящо и пълноценно взаимоотношение, основано на честно общуване, взаимна любов и уважение един към друг. Уча се как да се справям с цялата болка, през която преминах като дете. Знам, че това ще отнеме време, но си заслужава. Прощавам и продължавам напред.

Бог не гледа на хората, въвлечени в хомосексуализъм по същия начин, както обществото. Хомосексуализма е един от неправилните начини да се посрещнат естествени, дадени от Бога нужди. Много хора казват, че това е достъпен или нормален начин на живот. В действителност този лайфстайл е емоционално осакатяващ, болезнен, разочароващ и ужасно самотен. Важно е да знаем, че хората могат да се променят, ако наистина искат. А Исус Христос има силното желание да им помогне. Няма нищо невъзможно за Бога.

Искам да споделя още няколко насърчителни думи с надеждата, че опитът ми може да послужи на тези, които преминават през нещо подобно. За тези от вас, които не сте имали такива преживявания – слава на Бога! Но помнете колко е важно да сте по-чувствителни към тези, които се борят с хомосексуалният начин на живот. Ако познавате някой, който живее като гей, не го отписвайте, не го отбягвайте в коридора или на игрището. Не го обиждайте, не го унижавайте. Не бъдете като всички останали. Осмелете се да бъдете различни. Вие също имате възможност да нарушите тишината. Бъдете търпеливи, водени от Бога и най-важното – бъдете приятели.

Искам лично да ви благодаря, за това, че отделихте време да прочетете моята история. Надявам се по някакъв начин да ви е била от помощ. Ако след като сте прочели разказа ми, бихте искали да поговорите с някого лично (или знаете някой, който би искал) има хора (приятели), които ще бъдат повече от щастливи да си поговорят с вас. Моля ви, предайте този материал и на други.

В Неговото мощно име,

Хуан.

снимки: http://www.sxc.hu, Интернет

Кирил и Методий – просветители на славяните

Историята не ни е оставила много факти за тези двама Божи служители, но имаме достатъчно, за да можем да разберем важното им значение в историята на Християнската църква. Кирил – с родно име Константин – и Методий са братя от благородно семейство в Солун. Макар да имали възможност да се издигнат в обществото и да заемат важни светски длъжностни, и двамата самостоятелно и с пълно съзнание избрали да посветят живота си в служба на Бога. Родени са в семейството на Лъв и Мария през първата половина на 9. век, между 820 и 828 г., като по-късно и двамата дават обет да служат на Бога.

Способностите им са бързо разпознати и Източната империя започва все по-често да използва солунските братя. Константин е изпратен на важна мисия при арабите. След завръщането си става преподавател по философия в Имперската школа в Константинопол и става личен библиотекар на патриарха, докато Методий е административен управител на област, населена със славяни.

През 861 г. Кирил и Методий са изпратени на мисия за достигането на хазарите – североизточно от Черно море, в днешна Русия. Двамата научават хазарски език и работата им между местното население е особено успешна.

През 863 г. започва следващата им мисия. Княз Ростислав, княз на Великоморавия, отправил молба към императора да бъдат изпратени мисионери, които обаче да могат да говорят на хората на родния им език – славянския. Императорът и патриарх Фотий изпращат Кирил и Методий, които превеждат литургията и голяма част от Библията на славянски език.

Тъй като славянският език е нямал писмена форма, двамата братя първо започнали работа по съставяне на азбука. Така се родила глаголицата. По-късно тя става основа за кирилицата, наречена така заради работата на Кирил по съставянето й.

Във Великоморавия двамата братя срещат и първото по-сериозно противопоставяне. То обаче не идва от езичници или неверници, а от германски мисионери, изпратени от Западната църква. Основната причина за конфликта е употребата на славянски език в богослужебната практика на църквата.

За да се сложи край на постоянните спорове, всички мисионери са извикани при римския епископ, където са изречени и знаменитите думи в защита на славянския богослужебен език: „Бог не праща ли дъжд еднакво на всички? Също така и слънцето не грее ли за всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате, щото всички други народи да бъдат глухи и слепи?“

Усещайки, че краят за него наближава, Кирил остава между монасите в Рим и умира на 14 февруари 869 г.

Работата на Методий във Великоморавия продължава със смесен успех, най-вече заради политическите усложнения и желанието на моравците да бъдат част от Западната Римска империя. Методий умира в столицата на Великоморавия през декември 882 г., като заедно с Кирил оставят вечна следа в историята на славянските народи и Християнската църква като цяло.

Кирил и Методий са просветителите на славяните, но величието на тяхното дело не се изразява само в съставянето на глаголицата, превеждане на библейски текстове и достигане на езичниците с Евангелието. Може би най-големият принос на Солунските братя е подготовката на ученици, които продължават тяхното дело и след смъртта им.

Климент, Наум, Сава, Ангеларий и Горазд са хората, които продължават делото на просветителите в Българското царство. По инициатива на цар Борис I се основават две просветни средища – в Плиска и Охрид, където за кратко време са обучени над 5000 свещеници, които осигуряват бързия преход от гръцки към български език.

И така, дори и днес милиони хора имат писменост, развиват култура и творчество и могат да се покланят на Бога на собствения си език благодарение на делото на двамата солунски братя Кирил и Методий. Това, което не трябва да забравяме е, че славянската писменост е създадена с мисионерска цел – за да може Библията да бъде разбирана от повече хора.

за Евангелски вестник
снимка: Интернет

Basta!*

Изминаха три месеца от последният ми материал, но си имам извинителна причина. На 9 февруари 2010 г. ми бе съобщено, че съм „повишен“ в Председател на цяла една деноминация – СЕПЦ (Съюз на евангелските петдесятни църкви). Новината, както и последвалите главоблъсканици, произхождащи от нея, безбройните срещи с юристи, посещения в Съдебната палата, искания, молби, жалби и т.н. ми попречиха да пиша. С радост мога да кажа, че от събота, 15 май, моето „председателстване“ приключи, след като подписах, че няма да обжалвам решението на Софийски градски съд.

И като стана въпрос за Софийски градски съд – последните няколко месеца ми бяха предостатъчни, за да разбера защо ЕС критикува съдебната ни система при всяка възможност. Сигурен съм, че в България работят не малко съвестни и компетентни юристи и магистрати, но определено в рамките на породилия се казус срещнах само двама такива – юристката, която ме консултираше по случая и съдия, чието име обещах да не споменавам.

Ето какъв е случаят накратко. Подаваме документи за регистрация на новото ръководство на църква „Приятели“, а СГС ни регистрира като ново ръководство на цялата деноминация – без устав, без изборна конференция, без да отговаряме на изискванията. Абсолютно нецелесъобразно и всъщност незаконно решение.

За няколко месеца разбрах колко хубаво е, че моята вяра е в Исус Христос, а не е в държавата, деноминацията или просто в даден човек – апостол, пророк или председател.

Казусът можеше да бъде решен по няколко начина. Ръководството на деноминацията реши проблема по най-удобния за него начин – чрез съдебен иск срещу мен и църква „Приятели“. Нищо, че документите бяха окомплектовани в канцеларията на деноминацията. Нищо, че моят подпис не фигурира в заявлението за регистрация. Нищо, че църквата, срещу която се завежда иск всъщност е част от тази деноминация.

Да, да, да. Искът е „фиктивен“, т.е. аз и църквата сме подписали всички документи предварително, защото не желаем да възпрепятстваме процеса. Въпросът, който ще остане е – това ли беше най-добрият начин за решаване на проблема? Отговорът е НЕ. В цялата суматоха и притеснения във връзка с идващия събор (изборна конференция), кой го е грижа, че Люси и църква „Приятели“ ще бъдат съдени без вина! Както бе казал поета: „Какво тук значи някаква си личност… Това е толкоз просто и логично“. Е, според мен не е просто и със сигурност не е логично.

И тук стигам до въпроса за „системният грях“, както го нарече една много умна жена. Системният грях, който кара иначе умни хора да взимат безумни решения. Системният грях, който кара успели хора да не могат да направят нищо успешно, когато се съберат заедно. Системният грях, който се опира на два стълба – човешка слабост (некомпетентност) и заложени слабости в устава на организацията.

И така, понеже наближава изборната конференция на Петдесятния съюз, нека от сега да е ясно какво мисля. Абсолютно и непоклатимо съм убеден, че е нужна промяна.

1. Промяна в посоката на развитие.

Вече не сме във времето на комунизма и няма нужда от организация-майка, която да контролира какво се случва в отделните църкви. Нуждите на църквите и пастирите в 21. век са съвсем различни и новото ръководство на Петдесятния съюз първо трябва да е наясно с това, а след това да адресира тези нужди.

2. Промяна в една напълно сбъркана система на работа.

Като се започне от вземането на решения, организирането на най-обикновени събития, комуникация в деноминацията, печатни издания и т.н., и т.н. – изостанали сме някъде с около 100 години.

3. Нужна е промяна в личностите.

Новото време изисква нов и свеж призив от Бога, нови лица, нов плам за развитието на движението. Ако трябва да го кажа с библейски образ, би звучало така – вече не сме в Египет, вече не сме и в пустинята, има нужда от нов тип ръководене. Има нужда от прозрачност и откритост и най-вече има нужда от изцяло нов подход за развитие на движението.

Време е за промяна, но не козметична. Време е да сверим часовниците си с Божественото време и да започнем да вършим Божията воля по Божия начин, защото, приятели, целта не оправдава средствата. Не и в Божието царство.

Никога не съм бил добър в църковната политика. Сигурно това писмо ме издава, но честно казано не ме интересува. В последните няколко месеца видях достатъчно църковна политика и просто ми писна. Basta!

_____

Basta – от италиански – „достатъчно“